сън
По улиците на селото не се мяркаше никой, дори кучетата бяха се изпокрили от студения утринен въздух. Това направи срещата ми с току що изгрялото слънце, среща насаме. То когато ме видя се затича от клоните на дърветата и покривите на къщите към полуотворените ми очи.Щом стигна в тях ме попита:
Искаш ли да си играем на слънчеви зайчета?
Непочака и миг за да му отговоря, подскочи в реката, лъкатаушеща между дърветата, тя се стресна и затанцува заедно с листата дето се носеха по течението й, в златно хоро.
Разлая се свирепо, глупаво куче. Може би е забелязало тайната ни игра със слънцето, но из зад оградата прелетя един куфар и глас на възрастен мъж, който изкрещя на кучето да млъкне.
Сега на побелелия път край реката лежеше безмълвно един стар черен куфар.
Куфар, супер куфар.
Не смеех да се приближа. Мислех, че когато го отворя отвътре ще се изтрелят, като бомбандировачи от втората световна война един куп стари спомени, които бръмчат, като оси и ще ме нападнат за да превземат главата ми и да я ползват за гнездо.
Затова просто го отминах, бавно, без да отлепям поглед от него за да мога да побягна ако спомените изведнъж изкочат сами..
Замислих се какво ще правя когато го подмина, той ще остане зад гърба ми, няма да го виждам, но ще го помня. Това не е добре, така че просто ще го забравя.
В нашето село има една баба.
Тя плете чорапи. С тези чорапи успява да си стопли къщата, да стопли нозете на дърводелците през зимата, успява да стопли и сърцата ня всеки който ги обува.
Плете ги пред камината или седнала на малко столче на улицата докато гледа как си играят децата. Преди да стане баба и да започне да плете чорапи тя обикаляше целия свят на една метла..... или на борда на пътнически самолет.
Толкова рано сутрин никога несъм ставал, но днес станах и се любих със слънцето, защото отивам да си взема топли чорапи от бабата стюардеса.
Тя живее отдругата страна на реката, на която има само един мост.
Старите хора казват, че от този мост е скочило едно момче за да се одави. Никой неразбрал защо, само бабата стюардеса и тя не казвала на никого.
Решил съм днес да я попитам.
Ето пчти стигнах моста, там отсреща над клоните на дърветата се извива пушека от камината на нейната къща. Сигурно всички котенца са се сврели край огъня и буйно мъркат.
ОО ..Отново куче се разлая, куфара, черния стар куфар на чисто белия селски път. Седи там и дебне, дебне някой да надзърне и да види снимката дето се подава от единия край. От нея те гледа красиво момиче с черна коса и тъмни очи, личи си че кожата й е мека и нежна, устните й твърди и категорични, нищо няма да ти кажа!
Това е, минавам по моста, неиздържам вече, той не се клати, винаги се е клатил, ще скоча..
люляци и мандаринки
До бялото дърво се бяха събрали няколко портокалчета.
Те всички се бяха заслушали в шума от листата и подрънкването на камачетата.
Тези камъчета малки и големи толкова тежки и гладки неуспяваха да се преборят със силна та река и затова просто и отдаваха почит, като весело си подрънкваха, поклащани от могъщата й милувка.
На дървото бяха кацнали две птички.
Нищо не казваха.
Само се взираха в сочните плодове на бялото спокойствие, което ги бе приютило.
Плодовете зрееха все още и птичките седяха неподвижно с навлажнени очи.
Утрото леко, леко се плъзгаше към горичката на хълма,
там да изчака следващия ден за да дари със свежестта си всички малки портокалчета
дето се събират под бялото дърво всеки ден за да слушат листат..
От горещината на обедното слънце някои от плодовете направо се подуваха и пускаха капчици сочен нектар.
Едната птичка изписука сладко и още едно портокалче падна за да слуша отдолу песента на листата.
Прелестна душа сънувай ги как летят с пълни очички със сълзи от щастие, които кап кап кап кап кап кап ...
колко много бели дръвчета.
паднало то ангелче
Разхожда ли ти се в прасковени градини?
Отвсякъде започнаха да се разнасят,
носени от вятъра прецъфтелите йм цветове, значи сигурно някъде наблизо е.
Розово прахче посипано по изсъхнал черен път насочва замъгленото ми съзнание към големите бели камъни...ОО.
Разплакана сестричка клечеше край белите камъни, ронеше си сълзите от злато, а те капеха по черния прашен път една по една и заедно там се прегръщаха с горещия пясък.
Лицето на сестричето сияеше в усмивки, а очите му летейки в космическите реки от диаманти съзряха мечтата на падналия ангел да срещне друг паднал ангел под небето.
То се знае над небесата са много и само ангели, а тук долу, къде са...? къде
Така три дни и три три плачът й отекна в сърцата на белите камъни, на четвъртия ден тъгата на сестричката пробуди очите и на камъните.
Така те видяха сълзите й, това ги натъжи още повече и отвори ушите йм.
Така те чуха как се смее докато плаче, това отвори обонянието йм.
Така те узнаха как ухае чистотата и това ги превърна в бели каменни Ангели.
На петия ден сестричето спря да плаче бе заобиколено от красивите каменни Ангели, които я виждаха, чуваха и усещаха уханието й, но уви неможеха да я докоснат за да я утешат, нито да й запеят ангелска песен за да я зарадват.
Тя се надигна..
за да види сиянието в каменните Ангели, което бе напът да ги експлодира, те се чустваха толкова блаженни, преизпълнени със състрадание към живия паднал ангел, сам под небето, заобиколен единствено от своите сълзи..
превърнали сухия прашен път в зелена поляна отрупана с маргаритки.
Всяка маргаритка преизпълнена с благодарност към тъгата на паднало то Ангелче се смееше под слънцето.
Сестричето обърна гръб на тази красота излязла от дъното на сърцето й за да й се покаже, обърна се и просто тръгна по следите от червен прашец по сухия, черен път.
Белите каменни ангели когато видяха това се натъжиха още повече и от сърцата йм бликнаха сълзи, крилете им се освободиха от тежкия сън на безразличието и запърхаха обратно на там откъдето да бдят над малкото паднало АнгелчеJ
Лека нощ Зи...
